Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Voyage au centre de la terre’ Category

Рожден ден

                                                                                                                                малък очерк

Ето пак дойде декември. Вдигаме наздравици със съпругата ми, вече не помня от колко години. С пожелания да ни е жива, здрава и с много късмет и любов рожденичката.
Ама както викаше бай Петко  Бочаров, винаги  има едно „Но”. В смисъл, че рожденичката ни е доста далеч от нас. Пращаме й думи, емотикони и всякакви други измислици,които трябва да заменят целувките,прегръдките и обичта ни. Да, ама не е същото, в душата ти се усеща една празнина.
Казват,че само майчиното сърце можело да го почувства. Но аз като баща мога да кажа, че не е точно така. Не само чувствата тежат  в бащиното сърце, а и това че не се знае дали ще дочака виновника за тези трепети, за да му честити лично  да го нацелува, да го напрегръща  и да  изтрие скришно  сълзите, потекли издайнически от очите му.
И сърцето му тежи ли, тежи ли- от мисли, чувства и притеснения дори….
…Доколкото си спомням само Серджио Алджани в разказа си „Онирофилм” успял да изпрати чувства,но това е фантастика, а ние не живеем в нея уви….

Advertisements

Read Full Post »

Отзив за представянето на втората ми книга.
Текста по долу е на доктор Дарина Петрова

 

На 12 май, 2016 оригиналният Анатоли Маринов представи своята словосбирка ЩЕ ТЕ ЧАКАМ НА ГАРА НЕВЪЗМОЖНА в Клуба на дейците на културата, Ловеч. Свикани бяхме с оригинални призовки. Чудесен спектакъл с творбите на автора, прочетени от актьора Стоян Георгиев и класическите клавирни бисери, пресъздадени от Теодора Николова. Редактор на книгата Кольо Станчевски, компютърен дизайн Донка Йорданова, превод на испански Кристина Георгиева. Издателство: Инфовижън – Ловеч

Read Full Post »

Причината за това ми състояние е една сестра по перо. Разбрала, че пиша добре, защото съм бил двувърх или пък  на главата ми имало място за рога.
Мисля си какво ли иска да ми каже. Може би, че съм дяволски талантлив или пък че имам връзки с родата на Азазел и Велзевул. Седя и си мисля: „Дали не са ми отрязали рогата като млад, защото съм бодял наляво и надясно без да подбирам, или тепърва  ще ми никнат”.
Сега се въртя пред огледалото и се пипам ту по главата, ту отзад, за да проверя дали не ми расте и опашка. Сложил съм два чифта очила и се взирам в отражението си да не би да посинявам като нейвитата * от филма „Аватар”.
Ама то това са си бели кахъри, важното е, че не почернявам и нямам копита. Доколкото знам, досега никой не е виждал и чувал за белокос дявол със сиво-сини очи.
Спирам да пиша за да съсредоточа вниманието си  върху отражението си. Изведнъж се сетих,че някой беше споменал, че огледалото  било изобретение на дявола. Май и Бог беше споменал нещо за изображенията във своите заповеди.
*Нейви – синя хуманоидна раса с опашки от планетата Пандора

Read Full Post »

ТАНГО
Танцуваме ли, танцуваме ли. Носим се в ритъма на страстно танго-едно напред, две назад. Сложила си лапичките си през кръста ми, а аз ръцете си на раменете ти ( ако котките имат рамене. ) Ако ни беше съзрял някой” гларус” би се изразил така за част от крайниците ти-френско бедро,приятно окосмено( в черно-бяло).
Tанцуваме ли, танцувваме ли- макар че е приятно, вече се чувствам страшно изморен. Моля те да спрем, но ти танцуваш така сякаш това е последният ти танц.
Събуждам се, плувнал в пот, прег ърнал чаршафа и разбирам, че наистина те няма. За тебе напомнят само черно- белите косми по него и по мен и следите от лапичките ти по белия теракот.
18.06.2015

ВРАТИ

Да, знам какво ще си кажете. Едва ли ще може да се прочете нещо интересно след такова тривиално заглавие. За самите тях сте прави, но какво може да ви очаква след една затворена или отворена врата е друго нещо. Възможно е да ви очакват обич, любов, тъга, съжаление и всякакви други чувства. За мен е така, а за вас не мога да кажа.
Наближа ли входната врата на жилището си, все още очаквам да чуя неповторимото „Мяу” на косматата ни спътница в живота ни. То беше изпълнено с укор, обич и облекчение че се завръщаме при нея от нашите си човешки работи и тя вече няма да е сама. Зърна ли вратите на терасата, че са затворени се стряскам.Тичам да ги отворя и очаквам да видя купичките ѝ с храна и вода. Но уви терасата е толкова празна и широка без тях.
Вратите в нас все още са само притворени,като се надяваме, че духът ти е все още тук, както ние сме теб в мислите си.
Откъде да знаем, че такова малко Животинче може да остави такава голяма празнина в неголемият ни апартамент и душите ни.
Заповядай, моя малка красавице – вратите ни са все още притворени и те очакват.
За съжаление през тях минават само спомени, чувства и обич към теб.
21.10 2015

Read Full Post »

О, живот, живот злочест.
Защо не ни оставяш, от теб
да си тръгнем прави и с чест?
От грижи заприличваме на
уморени въпросителни.
Не може ли линията своя
да прекъснеш докато все още
приличаме на обърнати удивителни!
но уви ни един език или граматика
няма такива знаци завършителни.
09.06.2015

Read Full Post »

                                                                                                                          на родителите ми
И сега като видя автомобил от тази марка и с цвят на узряла тиква, нещо ми трепва под лъжичката.
Не, не са пеперуди-тях да ги оставим на Кали и Соня Немска. Мисля си, дали пък не са гъсеници. Когато пълзят по някого предизвикват сърбеж. Ако не ги видиш, заблуждаваш се че е приятен. Точно така и аз като видя Жигул с приятно – жълт цвят ме изпълва един трепет. Може би си спомням малкото приятни моменти от младостта си. Как с нетърпение чаках да зърна руската машина с цвят на добре узряла тиква да се задава по улицата към поделението ни. Баща ми и майка ми-млади и щастливи, че ще ме видят за час, час и половина. Ще си говорим нищо не значещи неща. После всеки ще си тръгне доволен и малко тъжен, че сме успели да се съберем почти цялото семейство.
Така беше едно време, а днес родителите ми и колата отдавна ги няма. Останаха само тиквите и гъсениците. Но те понеже тикви не ядат, гризат сърцето ми.
А есенните листа танцуват ли, танцуват своя жълто шарен танц.

Read Full Post »

Чувстваше се толкова самотен. Дори и сред тълпата старата и омръзнала му приятелка не го напускаше.
Не че не беше контактен, имаше доста познати, но приятелите му бяха в пъти по-малко. Умееше да води разговори и не беше лош събеседник. Ала всичко се объркваше, когато трябваше да заговори някоя дама. Самотата и свянът му така го обгръщаха, че едва, едва успяваше да промълви някоя дума. А ако желаеше да й каже , че я харесва тогава и тези няколко думи изчезваха от главата му.
Градът, в който живееше беше доста ветровит. Един ден, правейки обичайната си разходка забеляза паднал на земята некролог. От снимката го гледаше млада,красива жена. Огледа се,видя че няма никой и го прибра. Седна на близката пейка в парка.
Зачете се в редовете под снимката, с изненада забеляза че разговаряше с дамата от портрета съвсем свободно. Свянът му изобщо не се появи.
Оттогава като видеше некролози на дами, свалени от вятъра ги прибираше. Вадеше ги в къщи и надълго и нашироко разговаряше със снимките им. Измисляше си истории за близките им. Разказваше им колко липсват на децата, приятелите и колегите.
Не, вече не му пукаше че го мислят за странен и чудат. За него беше важно, че успя да победи свянът си по този необикновен начин. Понякога си мислеше, че е Кавалер на печалните дами, но и самият той не знаеше може ли неговите събеседнички да имат чувства. Доколкото знаеше учените и теолозите все още спорят къде се зараждат чувствата-в сърцето или душата.
А и никой не знаеше дали преселилите се в един по-добър свят имат чувства, дори такива като тъга и печал.

Read Full Post »

Older Posts »