Feeds:
Публикации
Коментари

Господин Съветника

                   

Той доста се различаваше от останалите пациенти, оопс извинете исках да кажа клиенти на „Самотни Сърца”. Навикът му беше останал от годините, когато живееше съвсем наблизо.
Между другото произвището – г – н Съветника му беше останало от едни наскоро преминали избори.
Неговата маса за разлика от на другите клиенти винаги беше пълна с дами, интелигенти и не чак толкова. Може би  е разполагал с обаяние и емпатия. Вероятно и хуманитарното му образование също му е било от полза, за да не оставя без внимание заоблените форми на нежния пол. Говореше се под сурдинка, че любимото му хоби било  бодиарта. За съжаление досега никой не беше виждал творбите му освен „платната” му. Да и никой не знаеше с какво точно ги рисува.
Трябва да споменем и това, че масата му я красяха минимум 2-3 дами.
Както се казва животът е непредвидим,макар и рядко в клуба се случваше да се намерят две сърца, които да бият в синхрон,нищо че  вероятността да  се загубят хич не беше малка….

Реклами

СТРАННИЯТ

Всяка вечер може да го видите в „Клуба”. Седнал на маса, от която се вижда цялото помещение и почти винаги сам.
Когато реши слиза и сяда до д-р Тулуз- Лотрек.Но в този разказ става въпрос за съвсем други неща. Понякога нашият герой си мислеше, че не е за този свят. Случваше се да не разбира сам себе си и как да иска да го разбират другите, като той сам не беше наясно със себе си. Докато отпиваше от чашата си с разредено Розе се случваше умът и въображението му да сервират  сцени, в които той се чувстваше като статист във пародия на филм на ужасите.
Виждаше се в някакво странно заведение, на масите на клиентите бяха сервирани биещи сърца,дишащи дробове и всякакви други органи от човешкото тяло. Всяка поръчка се изпълняваше от трима, които приличаха по вече на месари или хирурзи с окървавените си престилки .
Понякога избухваха скандали, от толкова много поръчки,нямаше как да не стават обърквания. За някой сцените могат да изглеждат и плашещи, ала истината беше съвсем друга това беше единственият ресторант в галактиката,където клиентът можеше да си поръча и замени болен орган със здрав. Клиентите лежаха на избраната си маса и чакаха триумвирата да си свърши работата.
Когато всичко приключеше в първата зала добре след известно време клиентите бяха въвеждани в друга зала,където настроението беше на макс.
Странникът, шашнат как изведнъж се е намерил съвсем на друго място, изведнъж чу до ухото си любезен глас:
– Господине, ще желаете ли порция сърчица?
Преди още да се опомни отговора се изплъзна сам от устатата му:
– Да , но само едно и със  здрава лява камера. Изведнъж се чу някакъв пиукащ звук и усети че ръката му изтръпнала и то много. Стисна очи по навик и след това с мъка ги отвори.
Озари го мека зелена светлина, видя пред себе си цифрите  3`33. Е, каза си той –поне  не е часът на дявола.

Санитарят

За разлика от многото набедени и хвалещи се любовници в града, той можеше с право да каже че е пипал най –много  женски гърди в града и „ най- милото „ им както се изразяваха напоследък набедените журналисти.
Заради естеството на работата му много хора го гледаха със страх или с зле прикрито презрение.
Но както се казва животът винаги завършва по един и същи начин. Тогава близките на  заминалият си от този свят го гледаха с очакване да им помогне да се разделят с по-малко болка и достойнство  с отпътувалият към „ райските селения”
Но нека да кажем и няколко думи за нашия герой. Заради естеството на работата си се чувстваше самотен. По природа беше весел човек, обичаше компаниите  ако бяха с жени им се радваше по вече.
Понякога успяваше да си тръгне с някоя престрашила се дама, ала познатите му как да го попитат  – „ Е как беше „умря” ли от кеф ?    Е скоро „ мряло” ти  нещо по – така в ръцете?
Говореше много бързо, но като му свикнеш , разбираш че е добър и начетен събеседник.
Единствено когато го попиташ дали  е свикнал с последната гостенка в живота ни, замълчава вдига чашата си и отпивайки почва да говори на друга тема…..

Писмо от едно коте

разказ

Здравейте, аз съм просто едно коте, от породата „Улична превъзходна”,  т. е. бях.  Сега съм само душа, атоми и спомени, реещи се из вселената. Сега ще кажете, че само хората имат душа, но да знаете, че не сте прави. Аз все още помня моите стопани. Сигурна съм и че те все още си спомнят с обич за мен. Предполагам,  че стопанинът ми като мине покрай тази местност, където ме оставиха за последния ми път, усеща чувство на обич и тъга. Понякога ми се поскарваше, но все пак аз бях котка и усещах с малкото си сърце колко много ме обича. Съпругата  му също не остава безразлична – види ли същество от моя вид, което да прилича на мен й се насълзяват очите.
Дори дъщеря им, която аз възприемах като сестра и малко по-странно същество от моя вид, скоро им прати снимки от ХАЛАндия, където моя посестрима работи в едно кафене и е звезда там. Дори на всяка чаша има нейния силует. Сега се сещам, че и в мен имаше нещо аристократично. От стопаните си знаех, че баба ми е сиамска принцеса, а баща ми е вероятно непризнат принц.
Знам също, че стопанинът ми е бил снощи на културен живот. Известно ми е, че не обича да говори много, а повече да слуша. Там стана дума, че тук никога не е имало аристокрация. Мога да кажа, че това хич не е вярно. Щом при нас животните има – не може при хората да няма дори само и да е духовна.
Друг е въпросът, че при тия ширини стърчиш ли  малко по- високо от останалите, кандидати бол да те смъкнат на тяхното равнище, че и по- ниско. Известно ми е и това, че отдавна търси един разказ , в който маймуна става обект на желание в очите на дамите заради екзотичния си вид и далечния си произход.  Напълно е възможно и други неща да знам, защото отгоре се вижда по- добре, но нека да ги оставим за по -късно.

 

С любов: Гугита фон Блек

…Ей, мислеше си Пешо П. обърка се тоя свят, докато стоеше в любимото си бистро. Гледаше влизащите и се чудеше като види по – възрастен мъж с девойка или младеж дали имат помежду си роднинска връзка или ги свързва нещо друго.
По притеснителното за него беше, че ако реши да даде някакви знаци на нежният пол, то ги забелязваше противоположният и до неприличните намеци оставаше съвсем малко време.
|Чудеше се, защо масите бяха разделени по полов признак. Сякаш мъжете и жените говореха на различни езици.
На Пешо П. му беше скучно и си измисли собствена игра – оприличаваше влизащите клиенти на литературни и други герои. Ето отдолу се задава майстора на шпаклата М‘иронян,вместо кон е яхнал колело. Поръчва си една ракия и се отдава на спомени за голямата си любов Симон дьо Лакло.
На другата маса е седнал Портос, но заляга повече на яденето, но дали е цапнат в езика Пешо П. не можеше да каже. Както знаете истинският мускетар не може без любов и куртизанки.
Затова наблизо сяда и Тео Франко, известна с това, че стиховете  не са ѝ чужди и ползва три езика.
На противоположната маса са седнали художниците Джакомо Тихорето и Паоло Николете, но вместо да бъдат верни на онова зелено питие пият съответно водка и бира. На зеленката е верен само доктор Тулуз- Лотрек, е той не рисува но обича да е в компанията на художници и куртизанки.
Е, може ли компания или разказ да мине без местният идиот, тук Пешо П. беше страшно затруднен. Имаше прекалено много кандидати за тази роля…

Паякът

Беше толкова самотен и объркан, дори близките му не можеха да го разберат, дори и не искаха. Не че ги имаше много, много.
В това състояние бе доста  време, докато не установи  че в интересни разговори и разходки  забравя за проблемите си. Тогава се кръсти на шега с името на горепосоченото насекомо.
Също като него сядаше на някоя маса  и чакаше жертвите си. За разлика от него той не се хранеше с тях, а със спомените им и разговорите които водеха с него. Когато забележеше някоя подходяща „ жертва” очите и лицето му светваха
предвкусвайки интересният разговор.
За него можеше да се каже, че беше ерудицията му беше доста голяма. Знаеше, че в малкият град това не е качество което се цени. Това, че го смятаха  не съвсем наред му помагаше, отколкото да му пречи. С чиста съвест можеше да казва на хората какво мисли за тях. Изслушваха го с усмивка, макар истината която излизаше от устата му да им горчеше като пелин, а съмнението им че е прав им действаше по зле и от отрова……

Тази история  започва много години след като Пепеляшка се оженилa за принца. Обичащите приказки вероятно си спомнят, че краят гласеше: „ Те се ожениха, живяха дълго и щастливо й им се народиха много деца.”
Точно на някой от наследниците им му хрумнало да направят тиквата-национален символ. (Без да си кривим душата,той
също приличал в лицето на горе написаният плод, а и главата му била пълна с идеи като тиква със семки.)
Как точно се зародила тази идея и аз не знам.
Мисля си, че докато приказоимащите ходели от бал на бал на прее*аното население му дошло доста нанагорно.
Трябва да признаем, че освен семки  в главата на принца понякога в нея са пръквала и някоя добра идея. Сетил се, че когато напрежението се нагнети, трябва по някакъв начин да се изпусне. Мислил, мислил и го измислил. Решил да обяви тиквата за национален символ в чест на пра пра родителите си. Още от времето на Нерон се знае-Хляб и зрелища за народа, ако няма хляб то и зрелищата са достатъчни. Като видели, че това проработило, братята му настояли да  обявят празненствата в нейна чест за официален празнк на страната.
От тогава в СП се уважават най много хората, които имат вместо бръбари в главата семки. Сега дали в тях има ядки.
Учените окрилени от идеите  на принцовете дори успели да създадат сорт –говореща тиква.
Най – големият проблем не бил, че когато я сложиш да я печеш протестирала, че й се нарушават тиквените права. А че бавно и полека говорещите тикви успели да се издигнат до върховете на властта.

*Всякакви прилики с действителни страни и събития е абсолютно случайна